Имах тази мечта от известно време – да посетя паметника на Бузлуджа. Струваше ми се като далечна, изискваща подготовка и не толкова лесно реализуема. Реално обаче, както често става с мечтите – тя всъщност се оказа доста по-лесна за изпълнение, а всичко се получи супер спонтанно.

Въпросният уикенд бях в Габрово, заради традиционният габровски фестивал. Разглеждайки картата и региона, отбелязах, че всъщност паметника се намира съвсем не далеч от мястото, където съм отседнал и че в рамките на еднодневен трип съвсем спокойно бих могъл да отида и да го разгледам.

Речено-сторено и в денят след фестивала се отправих към паметника на Бузлуджа, като за ориентир използвах джипиеса. Пътувайки натам, стигайки един разклон, видях на картата, че има път, по който мога да стигна 6! минути по-бързо и разбира се, реших че ще мина оттам. Пътя реално излезе близо час по-дълъг, като включим и връщането до въпросният разклон, но пък се оказа много приятен и интересен дитур, с красиви гледки и чудати образи.

Един такъв чудат образ беше мъж с джип марка „Опел“, но първо малко предистория. Тръгвайки по уж по-късият път, който се оказа, че минава покрай Етъра и комплекса там (интересен път с красиви гледки, препоръчвам), стигнах до една много приятна чешмичка, близо до която имаше беседка, която сметнах за добро място за закуско-обяд (снимки на чешмата и беседката).

Почти привършвайки сандвича си, видях по пътя нагоре да минава възрастен мъж с джип, който ме гледаше втренчено през лявото си рамо в колата. Учудването ми нарастна, когато продължавайки да ме гледа втренчено колата му се върна на заден ход по пътя, който беше доста стръмничък. Мъжа паркира колата си и започна да се суети около нея. От време на време хвърлях по един поглед, защото беше паркирал точно до моята кола. Когато видях, че си е отворил капака, предположих, че е закъсал и отидох да видя дали мога да му помогна.

След като изслушах цялата история как е продал старият си джип и си е купил този, стигнах до следните изводи – не, нямах да му услужа ключ 13, бензина на човека беше свършил, да, има газова инсталация, но в нея няма газ и не я ползвал защото нещо си, да, има бензин в някаква туба, но колата се била задавила като е свършил този в резервоара и сега не успяваше да запали, даже след като наля от тубата. Сега, аз не разбирам много от автомобили и газови инсталации, но когато мъжа започна да налива бензин директно в газовата инсталация, аз се почувствах леко притеснен за сигурността си. В интерес на истината успя да запали на два пъти така за по няколко секунди, след което обезсърчен отиде да търси помощ в близките къщи, а аз реших да продължа по пътя си.

Тръгвайки нагоре по пътя, същият започна да става все по-тесен и черен, до момент в който не виждах как бих се разминал с друга кола и предвид, че колата ми е ниска бях почти убеден, че в даден момент няма да мога да продължа. Предпочетох да върна назаден няколкостотинте метра, които вече бях минал пред алтернативата да минавам така назаден километри, ако реша да продължа по черния път.

На връщане за тестване на нервите и спокойствието ми, както и за по-бързо предвижване, имаше дълга върволица от коли, чакащи пътнически автобус да обърне на път, на който и лека кола би имала затруднения, за да разтовари тълпищата напиращи туристи. Когато все пак маневрите на всички участници в процедурата приключиха и аз успях с повишено внимание да мина покрай автобуса, чух как шофьора вътре крещеше на пътниците да внимават при слизане и нормално предвид, че при невнимание биха могли да слезнат директно на нечий капак.

Връщайки се все пак час по-късно на отбивката, която взех, за да стигна 6 минути по-бързо, аз поех по оригиналният път, който ми беше задал джипиеса. Карайки по него се почувствах благодарен, задето бях опитал да мина по уж по-бързият път, защото той ми предложи разнообразие от изживявания и гледки. За разлика от него, пътя по който карах не предлагаше нищо особено, това, до момента, в който поех по отбивката за паметника на Бузлуджа. Сега, не знам дали сте играли Half Life или подобни игри, но чувството, карайки по полу-изоставеният път нагоре към паметника беше подобно. Завой след завой, дупка след дупка наближавах мястото, а вълнението ми се усилваше. Прилагам кратко видео на малка част от пътя и изкачването към паметника на фона на старо CD на Pendulum, което имах в колата. Музиката допълваше идеално цялостното изживяване и вкарваше допълнителна доза адреналин.

ВИДЕО

Помня момента, в който зърнах паметника за пръв път в далечината. Там направих и първите снимки, които хващат и долната част на монумента.

Стигайки паметника, се оказа, че там имаше още няколко коли и мотори, паркирали на паркинга към паметника. На първо време почти все едно не е изоставен, но това до момента, в който се вгледаш в детайли.

Усещането, което носи мястото е особено. Носи настроение на мощ, изоставени мечти и забравени стремежи. Отдалеч, паметника изглежда величествен, но лично аз, в момента в който се оказах под сянката му за първи път, изкачвайки стълбите към главният вход, бях обзет от чувство на несигурност и лек страх. Дали заради състоянието му, дали заради самото място, дали заради самият паметник не мога да кажа, но самото място носи доста особена енергия и усещане.

Все пак, мечка страх гони, мене не, исках да го разгледам, както и да направя снимки, така че направих общо две обиколки около паметника – една опознавателна и една за снимки и материал.

Възнамерявам да разкажа остатъка от историята в снимки. И така, да започваме.

Ето и първите кадри на паметника, които направих още щом слезнах от колата, преди да се кача към него: